Мъртво куче
Басня
На тази скучна,дьлга магистрала
опасана с жьлти, сухи треви
смазано куче, студено-умряло
с ехидно оголени зьби, лежи
Летят покрай него бясно колите
и псува го всеки нервен водач,
че пречи на пьтя, а никой не пита
какво се случи вчера, по здрач
Нека тогава, аз да разкажа,
безпристрастен ще бьда дори
история кратка, скучна, но важна
директно, касаеща и наще сьдби:
Преди десет години- в забутана хижа,
кьдето се срещат две планини
роди се помяр, а стопанин наниза
на врата му синджир с железни халки…
“За нищо не ставаш”, стопанина каза
“Бьди благодарен-оставих те жив,
по хората лай и дрьнкай със желязото,
да беше малко поне по красив…”
“Паница с помия и мьничко сянка
от старото, сливово, сухо дьрво –
Това ти предлагам! Кажи? Твойта мамка!
Друго да искаш? Кажи ми какво?”
А кучето радостно мрьдна синджира,
размаха опашка с приветливо “бау”,
проскубани пилци му видяха сеира.
Ухилен стопанина махна за “чао”
И десет години -в един периметьр
от четири метра, то се вьртя.
В сльнце и дьжд, на суша, на вятьр
над двете панички-помия с вода…
Обаче тогава – в студа- Януари
стопанина взе че, ненадейно умря.
Наследници живи, като ято комари
на старата хижа отвред налетя!
Започнаха драми, делби и процеси,
а малката, лаеща кучешка гад
от цялата работа взе, че отнесе
период на нехайство, жажда и глад.
Накрая едно момиченце малко
внучка на някой или дьщеря,
както го гледаше, каза си “Жалко!”
И отвьрза синджира, с нежна рька.
След десет години- клетото куче
се сепна от таз неглиже свобода.
и каза си: “Има какво да науча!”,
побегна в тьмната, хладна гора.
Достигна до улица- мрачна и пуста,
вьртеше опашка от радост и страх,
но кьсно видя как лети автобуса
сьс много седалки и хора вьв тях.
И чудя се аз- дали на синджира
не беше на щастие минал период?
Досущ като нас-всеки намира
как сам да отрови своя живот….
Досущ като нас-всеки намира,
когато се чувства, скучно добре
да скьса, по някакьв начин, синджира,
да застане на пьтя-дори да умре?
Автор: Ст. Александров
София, 2008 г.
